Мостът на Мустафа паша в Свиленград – вечната артерия на времето

Разположен над пълноводната Марица, Старият мост в Свиленград, известен като мостът на Мустафа паша, е изключително архитектурно и историческо свидетелство от времето на Османската империя.

Построен през 1529 г., той е част от мащабен вакъфски комплекс, финансиран от везира Мустафа паша, довереник на султаните Селим I и Сюлейман I Великолепни.

Архитектура и строителство

Със своите 20 каменни свода, мостът се разпростира на дължина около 295-300 метра и ширина от 6 метра. Изграден е от масивен дялан камък и съединен с хоросан, за който, според преданията, били използвани яйца, събирани от цяла Тракия.

Строежът ангажира хиляди работници и български майстори, като се смята, че архитект на съоръжението е прочутият Мимар Синан, един от най-значимите строители на Османската епоха.

В средата на моста е издигната висока 6-метрова четириъгълна стена, върху която се намира мраморна плоча с надпис на османотурски, съдържащ хронограмата „хасана абадия“.

Чрез числовата стойност на арабските букви, тя указва годината 935 по Хиджра, отговаряща на периода 1528-1529 г. по григорианския календар. Посланието възхвалява Мустафа паша и определя моста като негово „най-дълготрайно добро дело“.

Около съоръжението постепенно се оформя селище, което носи името „Джиср-и Мустафа паша“ (Мостът на Мустафа паша). Това остава официалното му название до 1912 г., когато е преименувано на днешния Свиленград.

Легендата за проклятието и саможертвата

Според предание, след завършването на строежа, султан Сюлейман пожелал да го купи. Горд с делото си, Мустафа паша отказал и от страх, че владетелят може да го отнеме насила, се отровил.

След трагичната смърт на Мустафа паша, отказал да продаде моста на султан Сюлейман, над съоръжението надвиснала зловеща клетва. Султанът, разгневен от отказа, изрекъл проклятие: „Който пръв премине по моста, да загуби най-свидното си.“ Уплашени, хората избягвали моста, който дълго време останал пуст и безмълвен – свидетел на една нелепа саможертва.

Бащата на Мустафа паша, покрусен от загубата на сина си, не можел да понесе, че най-благородното му дело, мостът, е обречен на забрава. Дълго време търсел начин да върне значението му за хората.

Един ден, осъзнавайки че няма какво повече да губи, старият паша събрал смелост и тръгнал сам по моста. В този акт на бащинска любов и саможертва клетвата била пречупена, а мостът – върнат на хората.

Така Старият мост се превръща не само в архитектурен шедьовър, но и в символ на себеотдаване, любов и вяра.

Построен за доброто на хората, проклет, но спасен с човечност, той олицетворява народната мъдрост, че устойчивостта на всяко велико дело се измерва с цената на човешката отдаденост.

По странно съвпадение, годината на неговото завършване – 1512 г., съвпада с арабската дума „ебедие“, която означава вечност – точно такава, каквато е и неговата история.

Паметник на културата

През 2003 г. мостът е обявен за паметник на културата от национално значение. След реставрация през 2016 г., районът около него се превръща в предпочитано място за разходка, туризъм и културни събития.

Макар да не се използва вече като активно транспортно съоръжение, мостът пази духа на историята и идентичността на града.

Днес мостът на Мустафа паша не е просто свързваща артерия между бреговете на Марица. Той е връзка между вековете, между легендата и историята, между личното себап дело и общественото благо.

Със своята уникална архитектура, драматично минало и възрожденска стойност, той остава жив символ на Свиленград – град, роден от моста, и град, който не забравя своя произход.